Дом за възрастни хора "Стара планина"

Старчески дом : Дом за възрастни хора "Стара планина",  стари хора

Сгушен в подножието на Търновския предбалкан, ограден с много зеленина, само на 11 километра от старата столица Велико Търново и на 241 километра от София, е домът за възрастни хора "Стара планина". С полъха на здравето от Балкана, с добрите мисли за грижа за другите, на мястото на бившето училище в лясковското село Драгижево израсна домът за нашите родители. Роди се с идеята за уют и спокойствие, за внимание и любов към нашите близки, към хората, които обичаме.

Селското училище, съхранявало години наред традициите и просвещавало възпитаниците си в изконните български ценности на почит и грижа към родителите, сега е мястото, където нашите майки и бащи могат да се чувстват честити, че имат децата си.

Любовта и грижата са част от нещата, които не се наследяват по право. Те не са предмет на завещание и не представляват идеална част. Нямат себестойност и не носят печалба. Тях носим в умовете и сърцата си. Те са това, което не ни позволява да заспим ако днес мама или татко не са отговорили на телефонното ни позвъняване. Те извикват сълзите в очите ни ако родителите ни са болни. Ако няма кой да им нацепи дървата, ако няма кой да им купи хляб, една супа да им сготви, ако лекарят е далече, а ние два пъти по-далеч.

Малко са частните домове за възрастни хора в страната. А ние продължаваме да се плашим от думата частно. Лунатично скъпи и недостъпни още считаме, че са частните болници, клиники, домове, училища и университети. Приехме за даденост само частният магазин, от който пазаруваме, таксито, в което се возим, майсторът, който поправя това-онова, шефът, в чиято частна фирма работим. Полезно частни са нашата собственост и нашия бизнес. И лутайки се между стремежа си да изкарваме пари и вярата си в социалните ангажименти на държавата проспиваме простата истина, че в целия цивилизован свят възрастните хора живеят в спретнати частни старчески домове. И в тях покривите не текат, температурата не е 10 градуса, обяда не е кокали с ориз, лекаря не се вясва в седмицата веднъж и персонала не крещи, защото мрази работата си и ниската си заплата. В тези заведения родителите ни се чувстват у дома си. Там е топло и уютно. Там докторът е на разположение. Там храната е вкусна и достатъчна, а вниманието и усмивките на персонала не са екстра, която впечатлява. У нас 800 лева е чистата себестойност на всичко това. Средства, които и бездруго харчим, за да купим дърва или платим тока на родителите си, да им осигурим някой „да ги наглежда”, да им помогнем финансово, за да не гладуват с мизерните си пенсии. И пак си лягаме със свито сърце. И пак ни трови страха - дали не са болни, имаше ли какво да вечерят, не забравиха ли да си изпият лекарствата. И пак не ни дава покой мисълта за ужаса от най-страшното нещо на света – да живееш сам.